Последното обучение за мен започна с директен скок във водата, без предварителна подготовка. Оттогава ме занимава досадната като конска муха и болезнена и непрощаваща като зъбобол мисъл, защо? Защо от кръста нагоре тялото ми е вдървено като статуята на свободата? Това явно е израз на вътрешните прегради и решетки, зад които все още с неистови усилия, леко като пойна птичка закопавам душата си с подозрително гангренясалата надежда, че ще пукне, без да е видяла ослепителната широта на белия свят.

На какво се дължи това? На коя орисница, завистница или трилистница да припиша киселата попара за това? Колкото и да ми се иска да имам близка роднинска връзка с щраусите, ясно е, че Дарвин е подредил кубчето на Рубик по друг начин. Като на предрусал картоф от Самоков ми е ясно, че качеството на пържените картофки, които ще се пръкнат от мен, може привидно като шадраван пред зарзаватчийница да зависи от настроението на мазнината, с която Архитектът ще ми напълни джакузито. Истината обаче е, че причините се коренят в игрите, на които съм играл с пръстта като малък, на формите, които съм проектирал върху влагата, и от смелостта на комбинациите при тетриса с химични елементи.

При участието ми в последвалата реклама на паста за зъби „Впечатли другарче – имитирай публиката” донякъде се приближих до образа от картинката на опаковката, дотолкова доколкото докато тубичката е в кутията, формата и е на горд православно-ъгълен паралело-псевдо-пипед, но когато тубичката излезе на лов, ъглите се килват като арматурата на двете кули на откровения потайников тиран от северните губернии до сурреалистични остроти, отчаяно огъващи се под огнената мощ на айсбергите от Северния полюс, дошли на паша по нашите ширини.

По горно нанадолнище или по Върбов Шестък, колкото и да творя автопортрети на неотразимия Супер-Чипс, в следващия епизод отново ми се поиска да полежа на някой рафт, под някой Корнфлейкс, докато други се сражават с ордите на Прах Сивия. За щастие зоркият Поглед на Потайнствения извор на мъчения ме прониза и през камуфлажния картон на Корнфлейкса и безжалостно ме хвърли във въртопа на прахоляка, за да мога да се завърна като доволно Куче с кокал-трофей между камите-зъби.

Малко по-късно в същия епизод, в познатата уютна атмосфера на насядали по ръба на кофата, люлееща се над тайнственото съдържание на кладенеца на вдъхновението, гноми на светлината, в уречения час се осмелих да извадя меча си, който вместо да стори светлина, ми послужи колкото да отпрати настръхналите прилепи, изпратени ми от моите верни съратници, в обятията на паралелната вселена от всевъзможни небитиета.

В крайна сметка си тръгнах с две кристални капки медно-жизнена кръв в кошницата, които си бяхме разменили на раздяла с двама от добре познатите гноми Тайнственици,  съумявайки с идващи от недрата усилия съвсем леко да повдигнем леката като перце завеса на доброто познанство.

Марулята от историята е, че колкото и да се вихря с перото в ръка, като филе от риба тон в консерва знам, че това ще ме доведе единствено до нова относителна теория за агрегатното състояние на соса.

А истината е, че вече не искам престояла салата. Искам свежа мешавица от загадъчни кръстопътища, от брулени от порои върхове и натежали от горчиво-кисела омара седловини, от главозатръшващи магистрали и тайнствени увивни като бръшлян горски пътеки.

Искам във всеки един момент да мога да кажа:

http://www.youtube.com/watch?v=u3cfvAWKxzs