Първата зима, в която с кучето ми участвахме в тренировъчни впрягове на сняг, наближаваше към своя край. Беше паднал последният сняг, който вече бе започнал да се топи. Това беше последното теглене за сезона и нашият последен опит да изкачим Черни връх. Тръгнахме с бодра крачка, убедени, че този път ще преодолеем трудностите и с опита от предходния безуспешен опит ще успеем. На една трета от пътя обаче бяхме в положение, много сходно с предишния път. Кучетата се умориха и разсеяха, аз бях изплезил език като лопатата на снегорин от непрекъснатото подтичване след шейната нагоре, от неравномерното спринтиране всеки път, когато се наложеше да разплитам въжетата, а другарката ми по впряг Люба трябваше да направлява шейната и да дава команди на впряга, които кучетата все по трудно следваха.

В този момент си дадох сметка, че ако аз вървя пред, а не зад впряга, кучетата ще видят смисъл да вървят напред. Опитахме го и проработи! Аз подтичвах отпред със сетните си останали сили, а кучетата ме следваха. Но силите ми ме напускаха и ми ставаше все по трудно да повдигам краката си от и без това мокрия и мек сняг. Вече виждах как падам на снега без сили и се разделяме с мечтата да изкачим Черни връх с впряга.

Не щеш ли точно в този момент Вселената изпречи ескалатор на пътя ми! Стъпките ми се сляха със стъпките на човек и вълк! Очевидно непознатият бе едър, защото ми се налагаше да правя по-големи крачки. Мислех, че това ще бъде непосилна задача. Но неочаквано умората отстъпи на заден план. Така, както краката ми до този миг бъркаха буквално в мозъка ми в отчаян опит да го накарат да спре да издава командата „направи крачка”, изведнъж се превърнаха в послушни войници, които безропотно следваха строя. Престанах да изпитвам каквото и да било. Превърнах се в очи и движение. Цялото ми същество бе съсредоточено в това да стъпвам в стъпките на непознатия си водач.

Следващото, което си спомням, бе как лежа на снега под впряга, а водачите ме ближеха по лицето. Бяхме стигнали върха!