Историята, която искам да ви разкажа е от миналата година. Бяхме решили да празнуваме 8-ми декември далеч от София – в Кресна. След празника не ни се прибираше с влак и аз предложих на моята приятелка да стопираме. Трафикът беше голям, но повечето от колите бяха пълни и мина почти час, докато най-накрая един човек се смили над нас. Спря с леко поочуканата си кола – казахме му, че сме за София и той отвори багажника, за да си сложим раниците. Още от началото имаше нещо малко съмнително в държанието му, но си помислих, че си внушавам. Точно секунда, преди да седна до него, подозренията ми се превърнаха в кошмар – мъжът имаше на кръста си кобур с пистолет в него. Какво да се прави – раниците вече бяха в багажника, гаджето на задната седалка, а шофьорът ме чакаше да седна – каквото е писано да става, ще става. Тръгнахме по пътя, а човекът започна да ни разпитва. Попита ни дали някой знае къде сме – естествено, че отговорихме утвърдително, макар и да не беше точно така. После ни попита не ни ли е страх да пътуваме на стоп – каза, че било доста опасно. Нещата станаха още по-плашещи, когато отби колата извън пътя и се обади на негов приятел, за да го попита дали е наблизо. В този момент вече се чудех дали ще стигнем живи и здрави някъде, или ще бъдем ограбени и изоставени насред пътя. Не издържах и след минута го попитах с какво се занимава…

Оказа се, че човекът работи в полицията. Отначало се усъмних, но след това той ни разказа в детайли за работата си. Обясни ни, че да се съмнява в хората е една от длъжностните му характеристики и затова ни бил разпитвал. Благополучно пристигнахме в София, но трябваше да мине известно време преди отново да се решим да стопираме. И до ден днешен се оглеждам за оръжия, преди да си оставя багажа в автомобила на когото и да било