Имаше един период  в живота ми като студент, когато бях решил да спасявам Земята от нашествие на извънземни и в продължение на много безсънни нощи седях пред компютъра в Студентската обсерватория, и трепех зелени човечета с  антенки ... иначе казано – опитвах се да превъртя X-COM UfoDefence.

И след  една такава безсънна нощ (все си казвах – още една мисия, още една мисия и така откарах до 10 сутринта) реших да си дам почивен ден от лекции и все пак да се прибера .

Та вървях си аз по улицата и си размахвах бокена ( ако някой не знае – бокен е дървен меч за тренировки – съвместявах някак си лекции по физика, тренировки по айкидо и трепене на извънземни), кълцайки поредното виртуално извънземно, без да обръщам внимание на факта, че хората като ме видеха минаваха на отсрещния тротоар.

И всичко си вървеше съвсем нормално, докато няколко от виртуалните изчадия не ми направиха засада, и аз с красив финт, не се сблъсках с нещо дребно, русо и приятно ухаещо.

Въпросното нещо се оказа миловидна девойка, която от сблъсъка с мен, бе получила откат от близо три метра и се беше разплескала на едно рекламно платно. 

Вътрешно изтръпнах и се приготвих за дълга тирада от ругателства, но девойката само се усмихна и каза „Ела с мен, братко“ .  С което ме вкара в ступор и недоумение.

Хвана ме за ръката и ме вкара в залата на ВИАЗ(Забравих да спомена, че ‘катастрофата’ стана пред главния вход на ВИАЗ)

На входа на залата  стояха двама младежи, високи малко под два метра, едни такива зализани, костюмирани, с табелки”Брат Явор” и „Брат Миро” . А като ме видяха – пуснаха едни канибалски усмивки и като се почна с патетични словоизлеяния : „Здравей братко! Виждаме, че за пръв път си тук, влез след малко започваме. Сестра Ели, ще се ти намери място”

Набутаха ме в залата и затръшнаха вратата.  Пътят за бягство беше отрязан, но положителното до този момент беше, че поне разбрах името на девойката.  Която, без да се бави ме задърпа за ръката, бутна ме на един празен стол и рече: „Сядай тука, след малко идвам” и се изпари нанякъде.

Залата беше пълна с народ, които чакаха нещо. Е и аз реших да почакам, но столът беше толкова мекичък и удобен, че … първия път се събудих, когато някакви младежи и девойки почнаха да пеят от сцената силно патриотични песни – от вида на „О Господи, кръв и огън да слязат над България….”. Втория път се събудих, когато пасторът въодушевено разказваше, как Господ му е подарил панталон.  Третият – когато пасторът подкани хората да покажат връзката си с Бог  като почнат да крещят  първите думи, които им дойдат в главата – имах чувството, че в цялата какoфония, която последва, моето „Вашшштттттаааа мама” беше най-смисленото.

А последният път се събудих, когато девойката „Сестра Ели” се появи до мен и в същия момент пасторът обяви – „А сега, братя и сестри, целунете се”. И като видях как народът наоколо  се запрегръща и зацелува, награбих момата до мене и … и понякое време осъзнахме, че единствено ние двамата все още се целуваме. А като видях походката с която Брат Явор се беше запътил към нас, усетих, че ще има и неприятности. (По-късно разбрах, че в тази секта – „Слово на Живот” пасторът (скандалният Пастор Бакалов)  определял кой от  „братята” коя „сестра” да вземе – и като за късмет Ели била обещана на Явор).

Девойката само каза „Бягай”  и ме побутна. Не чаках втора покана. Точно в този момент обаче беше даден край на събитието и около 300 човека едновременно поеха към изхода.  Измъкването ми приличаше на филм на Джеки Чан – Брат Явор явно беше сигнализирал на останалите ‘братя’ и те се опитваха да ме прехванат из залата. Накрая успях да стигна до изхода, на който ме чакаха двама с бели ризки и табелки, Но Аз Заявявам Съвсем Честно – без да искам се спънах и съвсем без да искам, случайно се  подпрях с бокена в коленете им. ( Да знаете, че много боли).

После какво стана ли? Ами осем побеснели евангелисти ме гонеха до Попа, но не им стигна въздуха. А с Ели излизахме три месеца, докато тя не замина за Америка… но това е друга история…