Фламинго в Ректората

Предполагам много любители на дивата природа биха искали да имат близка среща от трети вид с фламинго. Е, вече имат за какво да ми завиждат, тъй като аз попаднах в такъв сценарий, при това оцелях.

2007 г. кандидатствах и бях приет да уча право в Софийския университет. На 2-ри октомври по традиция беше откриването на учебната година за юридическия факултет и разбира се аз, ентусиазиран и заблуден като заек - клетъчно отглеждане, пуснат за пръв път на свобода, реших да се присъединя към това паметно събитие. Парадните порти на Ректората бяха отворени тайнствено и заплашително като огромната паст на препариран тиранозавър-рекс. Изкачих каменните стъпала към храма на познанието и се озовах в студения вестибюл на университета. Беше фрашкано с народ и всички се тъпчеха един друг като стадо бизони, скупчени за водопой до брега на езеро. За беда не познавах никого и се чувствах не на място, все едно за пръв път виждах хора. Честно казано не хранех надежди, че ще видя някой познат, когато изневиделица се натъкнах на един мой стар съученик от основното училище. За него имах само смътен спомен и сякаш трябваше да разчитам някой фрагментиран, отдавна забравен файл в нетвърдия диск на съзнанието ми, мъчейки си да си спомня за него. За щастие главите на диска този път бяха отзивчиви и ме дариха с прозрение. Първо в съзнанието ми, досущ както се издига утринната мъгла, изникна името - Мартин. Това автоматично задейства асоциативната ми памет и съзнанието ми оформи образа на асфалтовото футболно игрище на първото ми училище, при което коленете и дланите ме прободоха като с нож от спомена за стотиците пъти, когато се бях въргалял отчаяно по безжалостния терен в опит да спася неминуемото попадение във вратата зад мен. Да - именно този Мартин беше напълнил вратата ми с голове така, както с ябълки би напълнила кошницата си девойката от прословутата картина на Майстора.

Този път обаче предадох чувствата си на обида и накърнено самочувствие и ги замених предателски пред самия себе си с широка усмивка и ведро протегната ръка. Поздравихме се сърдечно и се разприказвахме като махленските клюкарки. Както токът минава по кабела, така бързо минаваше и времето, а междувременно до нас се приближи най-интересният представител на студентската фауна. Трябва да си заслепен като снайперист от отблясъка на слънцето, за да не забележиш присъствието на този екзотичен екземпляр, облечен в розово и опакован като бонбон. Това беше Диди - неинтимна приятелка на Мартин от моята специалност, която щеше да ме преведе праз саваната в търсене на вода и веселие.

Хванах се за това ново екзотично познанство, както младите мъжки екземпляри се хващат за въдицата си, тичайки към най-близкия санитарен възел, подгонени от капризите на човешката природа. Следва да спомена, че в саваната на юридическия факултет имаше място и за мен в административната група на нещастието (№ 13), където обаче срещнах твърде постни представители на животинския свят. Изборът между розовото и кафявото за мен беше ясен. Загърбих фаталното число, макар то иначе винаги да ми е носело късмет и да продължава да ми носи, и се интегрирах в елитния кръг на фламингото така, както енигматичният Щирлиц се е внедрил навремето в редиците на немската армия.

Дойде моментът да се организира първият 8-ми декември - студентският празник: пирът на пировете, вакханалията на вакханалиите, оргията на оргиите и всички се вълнуваха като девственици преди полов акт. Ако не беше ловката ми интеграционна маневра, може би щях да остана встрани от очертаващия се разгул, но кръгът на фламингото, от който горда част аз бях вече, ме засмука в празничните си планове като аризонско торнадо. Така на най-тъмния сред светлите български празници се озовах на най-баровския курорт - курорта "Баровец". Или поне така ни караше да си мислим фламингото.

Минаха години, фламингото изгуби розовия си цвят, все едно се беше къпало в белина, но аз останах част от това стадо екзотични животни, което днес гордо мога да нарека добри приятели. Макар и животни, те са ми скъпи, тъй както е скъпо прасето на стопанина си. Дано все пак Коледа не дойде прекалено скоро, че имам да сефтосам един пиратски нож, който получих скоро. Все пак човек не всеки ден попада на розово фламинго.