Случва се когато съм на около 10 години (т.е. преди около 7 год.), като участват Дядо ми и Чичо ми (герои от фантастиката "Когато рибата не кълве"), които сме решили да отидем на риболов в едно бурно, горещо лято изпълнено с много мухи и комари. Чичо ми - попитател на яденето на жаби и на гълъби, Дядо ми на риба, а аз - каквото баба направи.    След като приготвихме такъми, въдици, стръв, плувки и всякакви други джаджи, решихме че е време за тръгване, но тъй като не знаехме къде точно се намира язовира, както се досещаш тръгнахме по най-забавния път.   Джунгла, препятсвия, клони влизат през отворените прозорци, по едно време колата влиза в малка яма, където амортисьорите започват да плачат. На пътя ни, където има място за не повече от голф 1, се появява каруца превозваща малко семейство от 7 циганина. Дори каскадьор би се изненадал на начина на разминаване между тези "два спортни автомобила". Циганите ни дадоха напътсвия къде се намира язовира, но безполезни. След като видяхме, че боята на колата е "паднала", както змия бели кожата си, не се изненадохме на изгубената по пътя задна броня, която вероятно е останала в онази дупка - но НЕ, дядо ми се върна да я търси, била сгушена от семейство "Ние сме с 4-ри човека повече от вас"...   От всякъде те атакуват скакалци по-големи от палеца ти. Докато се успокояваме, че поне червеите още се движат, видяхме вода и мост (т.е. сянка) - страстта на рибаря.   Вече ловяхме риба, докато две от въдиците изчезнаха. Чичо ми с чуство за хумор ми казва, че е хванал хищник, който вероятно се е уплел в другата въдица и я помел във водата. Стараейки се да не изложи репутацията си на "опитен рибар", чичо ми ловко изкара за съжаление само едната въдица, с помоща на трета, но отново с чувство за хумор установи, че хищната риба е голям колкото пишле (кутре :> , но упорито).   Типично за това място през този период на лятото, небето се изпълни с черни и доста емоционални облаци. Вятъра танцуваше, а нас ни псуваше. Едвам се скрих под моста и не ми остана нищо друго, докато гледам как гръмотевиците бият морето, да се посмея малко на дядо ми, който се търкулна като храст докато се опитваше да събере въдиците.   Чичо ми е готов, почти неудавил се от дъжда, качва ме на неговите рамене и се спира пред едно препятствие - калния баир. Забива нож - потъва му ръката, стъпва с крак - буквално крака му влезе до капачката в калта (или в локвата, бяхме ограничени от към видимост). Докато отидем до колата вече бяхме изчистени, но неприлично мокри.    Мръкна се, почти не усещахме комарите и когато най-накрая се прибрахме (за мен беше едно неочаквано събитие) и тогава всички разбрахме, че чувството на хумор на чичо ми е изневерило дори на самия него, когато ни съобщи, че сме забравили рибата в мрежата на язовира.    Всъщност и до ден днешен тази история се припомня - нарочно от Баба ми разбира се, която се пуква от смях. И останали гладни до края на живота си! :)