Това се случи началото на април. Тъкмо пукваше пролетта и от студената зима се пренасяхме в едно по-цветно и изпълнено с живот място. Бяхме тръгнали със група кешъри очевидно за кещове, Стигнахме Земен. GPS-ите показваха 7,5км. До заветната точка. По права линия. Тогава ми стана ясно, че няма да се яде този ден. Тръгнахме пеш по железопътните линии. Трябваше да минем няколко тунела, но от онези, старите, които са правени със взривове, едни такива неравни.. Знаете ли, че когато прекосявате тунел, най-важното е винаги, във всеки един момент да знаете къде е най-близкото скривалище – пред или зад вас. Силно убедени, че влакове по тези пъждясали релси отдавна не минават, смело минахме първите два тунела. И тогава ни размина един влак. Заоглеждахме се като стреляни зайци! Да бяхме избързали с две, само с две минути, влакът щеше да ни завари в най-дългият тунел по пътя ни, И тогава леката разходка се превърна в изпълнено с адреналин изживяване. Общо минахме около 8 тунела. Разбира се, бяхме се събралис ериозни хора и никой не избрънка. Е, освен за храна, разбира се. След 11км. Ходене по релсите (доста е особено да ходиш по тези камъчета) намерихме пътеката, на която трябваше да се отклоним. Кешът, който беше заветната ни цел, носеше примамливото име „Гледка към водопада“. Дали от глад или от нещо друго, объркахме пътеката и се озовахме в подножието на водопада. Като контраст на сивото, през което ходехме до сега (с изключение на сливите, които цъфтяха), тук всичко беше зелено. Зелено като новиият живот. Припродата се събуждаше, за да ни покаже величието си. Поспряхме да се полюбуваме на гледката, на бързеите в подножието, да отпием от студената вода. И да погледаме – жовота, който тя сътворява.